Guardians - изложбата организирана от Арт-галерия “Нюанс” съвместно с “Misericordia di Venezia” във Венеция, Италия

20 април 2018 г.

Галерия Нюанс има удоволствието и честта да Ви покани на изложбата Guardians (Пазители), организирана от Арт-галерия “Нюанс” , съвместно с “Misericordia di Venezia” във Венеция, Италия. Изложбата ще представи за първи път пред италианската публика творбите на двама изявени български автори – Лили Владимирова (иконопис) и Крум Дамянов (скулптура). куратор - проф. Джулиано Пизани Лили Владимирова Крум Дамянов Guardians Двама съвременни творци ни приканват към размишление във време, в което е изгубено доверието в способността на изкуството да повдига въпроси, да внушава интерпретации, да дава израз на мисълта като средство за разбиране на реалността и на самия смисъл на съществуването. Използват на пръв поглед напълно различни изразни средства – той създава скулптури с модерна, актуална техника, докато тя рисува сакрални образи, тръгнала по стъпките на хилядолетна традиция. Ключът, който ги обединява, е в заглавието, което са дали на тази изложба – Guardians. Стражите са пазителите, бдителни и грижовни, на благата и ценностите, които са им поверени. Вдигат се в тяхна защита срещу всеки, който ги застрашава. Това е древна представа, много важна още в Платоновата „Държава“: phýlakes, стражите, са пазителите на градивните принципи на идеалната държава. Те са природно надарени мъже и жени, които биват възпитани да предоставят качествата си в служба на гражданите, които са поверени на тяхното управление. Пазители и кормчии – „кормило“ е етимологичното значение на думата управление (ит. governo)<a href="#_ftn1" name="_ftnref1">[1]</a> – тяхна е отговорността да защитават и водят. Лили Владимирова Лили Владимирова е пазител на древното учение на иконописта. Съхранява и предава нейната сакралност, представата ѝ за света. Работи в тишината на своето ателие с мъдрост и търпение, подчинявайки времето. Търпение и време за Толстой са най-важните атрибути на един воин. За нея модел е Традицията, тоест изучването на произхода на нещата. Строгата техника е съществена част от ритуала – не допуска импровизации, отклонения, пропуски. Художничката избира най-трудния път – отказва се от собствената си свобода. Или по-скоро я затваря в измерение, което има свой език и свои правила. Ограничаването на пространството не задушава креативността, дори я прави по-видима. Същото се случва с поетите, които избират да се подчиняват на правилата на метриката – рамката не е ограничение, а предизвикателство, което само големите преодоляват. Художникът на икони работи в измерението на святото, защото иконата е сакрално пространство. Художникът е свещенослужител – Бог ръководи движенията му, линиите, цветовете. Светлината озарява отвисоко, понеже Бог е високо. Създаването на творбата следва точно определени фази, разграничени от верността към традицията и от усърдната грижа към детайла, защото иконата отразява съвършенството на света. Само голям творец умее да превърне завръщането към древните корени в модерност, в авангардност, умее да съчетае строгия канон и посланието на творбата. Изборът на това изразно средство позволява на Лили Владимирова да даде израз на своето призвание. Нейните картини са метафизични, теология в изображения, където техниката е в служба на духовността. Светците изглеждат лишени от мускули и кости – художничката пресъздава тяхното дихание, техния дух, вътрешната им енергия, нравствената им сила. Всичко в нейното изкуство е наситено със символизъм – като се започне от избора на дървото, суровина пар екселанс, която напомня за древния занаят на дърводелеца Йосиф и на неговия син, Баща и Творец. Дава на дървото форма на дъска, заглажда я, закрепя отзад отделните ѝ чати части и ги подсилва с коси подпори. Желатинов разтвор подготвя дървото за поставянето на бяло ленено платно, символ на плащеницата – лененото платно, архетип на всички икони, върху което е останал отпечатан образът на Бога, станал човек. Бялото е цветът на Бога, божествената светлина, която осветява мрака, онова „да бъде светлина“ от Битие 1:3. Подготовката продължава с поставянето на няколко слоя праймер – грундиращ лак, който се използва за подобряване ефекта на крайното лакиране. След внимателно изравняване и полиране Лили прокарва с молив очертанията на рисунъка и после ги изрязва, вдълбавайки ги незаличимо в дъската. След това Лили извършва позлатяването – сложна техника, която предвижда апликацията на листове 22-каратово злато на определени места, където предварително са нанесени осем слоя червена глина. Златото символизира царствеността на Бога, „Вседържител на Небето и Земята, на всичко видимо и невидимо“, понеже в сакралното пространство на иконата творецът е призван да направи невидимото видимо. Всичко бива перфектно загладено с полировъчен инструмент от ахат и запечатано с нанасяне на лак. За създаването на света напомня крайният ритуал със счупването на яйце – символ на космическото яйце, космогоничен архетип, добре известен на древните религии – чийто жълтък, отделен от белтъка и разтворен във вода, ще бъде съчетан с различните приготвени чрез стриване на минерали и растителни материали на прах естествени бои, които ще дадат живот на цветовете. Ритуалност и духовност. Лили избира да работи в този контекст, да приложи таланта си в това измерение. Западът до голяма степен е изгубил сакралното измерение, докато нашите градове, села, малки населени места и полски кръстопътища ни разказват за епоха, в която населението е имало друга връзка с Бога. При влизането в осветено пространство би трябвало да се припознаем в онзи, който го е създал и който е живял там в продължение на векове, а не да се държим като туристи, които се лутат из залите на музей. Ние днес търсим красотата и се оставяме да ни привлече известността на някоя творба или някой творец, а всъщност би трябвало да се вълнуваме какво представлява съответната творба, в традицията на какъв светоглед се вписва. Без такъв подход няма да разберем Капела дели Скровени на Джото или Мадоната от Брера с космическото яйце, нарисувано от Пиеро дела Франческа. Нашата идентичност минава през следното разсъждение: в света като цяло, за да се съпоставим с другите народи, се налага да разберем техните обичаи, начин на живот, светоглед, култура – тоест в какво се състои тяхната идентичност. Това е процесът, който наричаме инкултурация – очевидно е, че доловима разлика има, само ако базата за сравнение е ясно определена. Следователно, за да разберем другите, трябва да се запитаме кои сме ние, да опознаем каква е нашата история, какъв е светогледът, който ни кара днес да мислим и разсъждаваме по определен начин. Ние сме деца на древните гърци и на Христос. На това трябва да сме пазители, това трябва да пазим, за него трябва да се грижим, да съхраняваме, да защитаваме, да браним, да предпазваме. Съхранението само по себе си е ценен жест, то е благо. Мъдрост и търпение, строг канон и креативност, ритуалност и духовност, древни движения, изживени наново в лишено от време измерение, което същевременно е и модерно. Това е пътят, избран от Лили, която обновява традицията със силата на своя талант и на своята женственост. Така при изобразяването на Богородица Гликофилуса, Девата, която „сладко целува“, Лили добавя тънък слой меланхолия към нежността на майчината обич – предчувствието за страстите и жертвата, които очакват малкия Иисус, който доближава своето лице към майка си и ѝ се усмихва, сякаш за да я утеши и да я успокои. Крум Дамянов Гласът на Крум Дамянов има епично измерение, което го свързва директно с древните корени на родната му земя. Скулптурите му имат изразителната мощ на Омир. Той е певец и пророк в етимологичния смисъл на думата – „който успява да пред-рече“, който предупреждава съзнанието на другите, който предвижда развоя на събитията. Лили твори е измерението, съсредоточено в диалога с божественото, Крум се сражава с порива на виждащия приближаващата се заплаха – яростен и безпощаден враг. Енергията на Лили е изцяло вътрешна, както енергията на нейните светци. Крум обаче освобождава енергията в пространството с такъв яростен порив, че самата фигура бива повалена, разчупена, разбита на парчета, разкъсана. Сякаш творецът иска да открие физическия лимит на скулптурата, да открие друго нейно измерение, динамичността, движението в пространството. Това търсене, този тревожен стремеж за овладяване на пространството напомнят майстор, на когото Крум се възхищава – Пикасо. Скулпторът го е изобразявал неведнъж, улавяйки неспокойния му и магически дух в тъмния поглед на големите му очи, проницателни и визионерски. През юни 1937 г. – годината, в която Дамянов се ражда, – Пикасо разобличава със своята Герника свирепостта на престъпна власт, която избива беззащитно население. На голямото платно, изложено в испанския павилион на Световното Изложение в Париж, Пикасо изобразява страданието на една майка и безразличието на бика към болката, която самият той е причинил. Бикът символизира дивата, първична сила – онази, срещу която човекът се бори още от времето на древните тавромахии. Това е Минотавърът, който изисква кръвния данък и когото единствен Тезей – герой на рационалността и на интелигентността – ще успее да убие. Бикът гледа извън картината, пренебрегва писъка на майката, която притиска в обятията си мъртвото телце на своето дете. За Крум също пръв враг на човечеството е безразличието, извръщането на погледа, затварянето в себично пространство, измиването на ръцете – жестът на Пилат. Идват на ум думите на Ели Визел относно безразличието: „Най-голямото зло е безразличието. Обратното на любовта не е омразата, а безразличието; обратното на живота не е смъртта, а безразличието; обратното на ума не е глупостта, а безразличието. Срещу него трябва да се борим с всички сили.“ Изправените персонажи, разположени по продължение на книгата, върху която са разположени иконите на Лили Владимирова, са явни изображения на безразличието. Един единствен жест ги обединява – търкат ръце, те са множество пилатовци, които, подобно на древноримския прокурàтор, отхвърлят доблестта на нравствения избор да направят онова, което усещат като правилно, оставяйки така да се случи онова, което се случва или е на път да се случи, затворени в обятията на своето себично безразличие. Тези скулптури представляват пълната противоположност на стремежа към истината, на доблестта на съхранението. Те са символ на злото на века, на една епоха, която е изгубила същностните ценности на човечеството. Група сурикати са изправени на задни лапи, но посоката, в която гледат, е еднозначна. Не гледат към хоризонта, за да забележат вражески атаки, а гледат невярващи, потресени една човешка глава, дарена с мозък. Рядкост! Творецът иска да ни разтърси. Ужасите на войната са ни обезчовечили. Намираме се в библейското измерение на болката. Сякаш вселенската болка отеква в ума и по ръцете на Крум, който надава своя вик, своето предупреждение. Изкуството не може да пренебрегне действителността, а историческата действителност е поредица от ужаси. Трагедиите на Двадесети век приканват към конкретността, враг на надеждата. Изкуството учи да виждаш, задължава те да не бъдеш безразличен или разсеян, заставя те да вярваш в живота и в силата на културата. Спасението на човечеството минава през възпитаването в основните ценности, върху които се крепи човешкото общество, чийто символ е музиката, схваната в платоновия смисъл на съвкупност от форми, чрез които се изразяват Музите. Символичното превъплъщение на мощта на музиката е Орфей, роден на същата земя и под същото небе като Крум Дамянов. В митичния певец е заложена сигурността, че светлината накрая ще тържествува и над дивите, както пише Пол Елюар в стихотворението „Победата на Герника“: „правото ще е наше“ („nous en aurons raison“) Отношението на твореца към традицията е в тези негови думи: „Аз променям смисъла, интерпретацията, съдържанието на онова, което е общоизвестно. Почитам традициите и диалога с традициите. Това е като поглед в огледалото за задно виждане, който ти позволява да продължиш напред.“ Така новото в една творба или в една епоха „е да намериш друга пропорция, различна от старата, в артистичните средства и методи, които за дълъг период от историята на изкуството остават относително непроменени“. По това неговата артистична дейност прилича и се различава от онази на Лили. И двамата ни говорят по важни теми в тази изложба. Крум ни безпокои, тревожи ни, събужда ни внезапно; Лили ни успокоява, утешава ни, дава ни упование. Изтерзаните скулптури на Крум от керамика, бронз и алуминий, които се сливат в зашеметяващо ефектни съчетания, влизат в диалог на тази изложба със светлината, очарованието и вътрешното спокойствие на иконите на Лили. Тя е пазител на традицията и на идентичността, той изобличава безразличието и заплахата на безчовечността. И двамата поверяват на изкуството отговорността, която му се полага. Те са нашите стражи. проф. Джулиано Пизани   <a href="#_ftnref1" name="_ftn1">[1]</a> Италианската дума governo означава „управление“, „власт“, „правителство“ и произлиза от латинското gubernum, което означава „кормило на кораб“. Терминът е заемка от гръцки: лат. gubernare < стгр. kybernáo „управлявам кораб“. (Б. пр.)       <a href="https://www.nuancegallery.bg/wp-content/uploads/2018/04/Untitled.jpg"><img class="alignnone size-medium wp-image-21154" src="https://www.nuancegallery.bg/wp-content/uploads/2018/04/Untitled-223x300.jpg" alt="" width="223" height="300" /> </a><a href="https://www.nuancegallery.bg/wp-content/uploads/2018/04/3.jpg"><img class="alignnone size-medium wp-image-21144" src="https://www.nuancegallery.bg/wp-content/uploads/2018/04/3-230x300.jpg" alt="" width="230" height="300" /></a><a href="https://www.nuancegallery.bg/wp-content/uploads/2018/04/2.jpg"><img class="alignnone size-medium wp-image-21142" src="https://www.nuancegallery.bg/wp-content/uploads/2018/04/2-222x300.jpg" alt="" width="222" height="300" /></a><a href="https://www.nuancegallery.bg/wp-content/uploads/2018/04/orfei.jpg"><img class="alignnone size-medium wp-image-21163" src="https://www.nuancegallery.bg/wp-content/uploads/2018/04/orfei-201x300.jpg" alt="" width="201" height="300" /></a><a href="https://www.nuancegallery.bg/wp-content/uploads/2018/04/2.jpg"></a><a href="https://www.nuancegallery.bg/wp-content/uploads/2018/04/456.jpg"><img class="alignnone size-medium wp-image-21148" src="https://www.nuancegallery.bg/wp-content/uploads/2018/04/456-300x244.jpg" alt="" width="300" height="244" /></a><a href="https://www.nuancegallery.bg/wp-content/uploads/2018/04/45.jpg"><img class="alignnone size-medium wp-image-21146" src="https://www.nuancegallery.bg/wp-content/uploads/2018/04/45-168x300.jpg" alt="" width="168" height="300" /></a>   Биографии на авторите: ЛИЛИ ВЛАДИМИРОВА 1967 Родена на 21 Февруари в Ботевград, е по-малката дъщеря в семейството на физиците Марин и Златка Василеви. 1974 Постъпва в основно училище Никола Вапцаров в Ботевград, Софийска област, където по-късно учителят и по рисуване Веселин Иванов открива и толерира таланта и. Под негово напътствие и с подкрепата на баща си след завършване на основното си образование и през - 1982 Кандидатства и е приета в гимназията за изящни изкуства акад. Илия Петров в гр. София. Творческите изяви от самото начало на професионалното и обучение по пътя на изкуството са силни и многобройни. 1984 Печели стипендия на конкурса „Станислав Доспевски”, участва в групови, тематични и самостоятелни изложби в големи градове на страната и чужбина. 1986 Бележи със самостоятелна живописна изложба в културния дом на родният си Ботевград, което прави като осъзнат поклон към родителите и първия си учител дали и шанса да тръгне по стръмния път на голямото изкуство. Същата година завършва средното художествено училище с пълно отличие. 1987-1989 Посвещава на творчески търсения в различни посоки на пластичните изкуства като текстил, живопис, графика, мозайка и други. Двугодишния ползотворен и усърден труд определя ярката и индивидуалност и насоченост към монументалната живопис. 1989 Кандидатства и е приета именно тази специалност в Национална художествена академия в гр. София в курса на проф. Димо Заимов. 1991 Като студент печели конкурс за изписването на иконите в централния корпус на църквата „Св. Вмчк. Георгий победоносец” в гр. София. След великолепната реализация на проекта и с благословията на църковния съвет и възлагат да изпише през 1994 Кръщелната зала на същия храм с техника „сухо фреско – секо” композицията „Кръщение Христово”. 1995 След конкурс и с благословията на църковното настоятелство реализира цялостен проект от житието на Света Богородица в църквата „Рождество Богородично” в с. Житен. Това е първият изцяло изписан храм, където ярко се очертава стилът и! 1995 Също така проектира и изписва над олтара композицията „Моление о чаше” в църквата „Св. Илия” в с. Голяновци, Софийска област. 1995 Е годината на нейното дипломиране в Художествената академия. Избира темата музика – напълно гражданска и противопоставяща се на всичко, което е правила до този момент. Творбата, която проектира и реализира в клуб „Амадеус” в Национален дворец на културата в гр. София и донася безапелационно отличие. 1997 Прави първата си самостоятелна изложба „Християнство” в Атина, в галерия „Агиос Георгиус”, където са откупени всичките и творби – 21 икони. 1997-1998 След конкурс е поканена да изпише фреските на таваните на частната резиденция „Унисон” в гр. София. 1998 Прекратява временно активната си творческа дейност и дава живот на първата си рожба. 2000 Става майка за втори път. 2002 Представя самостоятелна изложба „Духовенство” в Белград. Експонираните житийни икони са оценени изключително високо от Сръбската духовна общност. 2008 Поема предизвикателството на нов конкурс и го печели – олтарните икони на църквата „Успение богородично” в с. Осиковска лакавица, Софийска област. С благословията на Митрополит Гавриил – Ловчански. 2010 Дарява иконата „Христос Велик Архиерей” – за патриаршеския престол на Етрополския манастир „Света Троица”. Отново с благословията и освещението на Ловчанския Митрополит Гавриил. 2011 „Просветление” – авторката поднася на публиката самостоятелна изложба от икони в гр. Охрид – Македония, с 15 творби. Получава награда плакет „Свети Наум” от Охридската Света обител. Експонатите са откупени от гръцки магнат, живеещ в Торонто за да ги дари на православен храм в Канада. 2014 Идва и естественото продължение на творческото и развитие – създава галерия „Нюанс” и открива новото пространство със самостоятелната си изложба „Вяра”, в която излага четиридесет и седем икони – резултат от работата и през последните години. Точното повторение не е цел на авторката. Тя търси свой собствен изказ в определените от традицията рамки, за да създаде творби, отправени към съвременния човек с неговата сложна чувствителност. Висока оценка на работите и дават проф. Паскалева и проф. Попов – доказани изкуствоведи, специализирали в темата за църковна живопис. 2015 Започва усилената работа на Лили Владимирова да превърне галерията си в дом за творците и ценителите на изкуството. Поема предизвикателството да показва както класическо, така и модерно съвременно изкуство. Полага традициите на независимия „Конкурс за съвременно изкуство” , с който цели популяризирането на млади артисти. Към днешна дата Лили Владимирова и екипът и са реализирали успешно 68 изложби в пространството на Галерия „Нюанс”. Нейни творби (стенописи и икони) са притежание в над 15 православни храма в България, Гърция и Румъния. Иконите и са притежание на колекционери от: България, Гърция, Франция, Италия, Германия, Австрия, Хърватия, САЩ, Канада, Сърбия, Македония, Русия, Молдова, Румъния, Южна Африка, Турция, Япония. В личен план тя е съпруга, горда майка на две момчета и спортист с постижения в областта на конния спорт и гмуркането.   К Р У М Д А М Я Н О В Роден на 31.08.1937г. в Ракитово, Пазарджишко, България 1962 – завършва Художествената академия в София, специалност “Декоративно-монументална скулптура” при проф. Любомир Далчев (дипломна работа - „Щафета”, бронз, сега на територията на Националната спортна академия, София) Преподавателска дейност: 1968 - преподавател по рисуване; 1969 – 1994 – последователно: преподавател, доцент (1977), професор (1986) към катедра “Рисуване и моделиране”, Архитектурен факултет, Висш институт за архитектура и строителство (сега – УАСГ), София 1994 – 2011 - професор към катедра “Скулптура”, Национална художествена академия, София 2016 - академик   ТВОРЧЕСКИ РЕАЛИЗАЦИИ: Мемориални ансамбли: 1977 – “Бранителите на Стара Загора” (“Самарското знаме”), Стара Загора (ръководител на колектив), материали: бетон, гранит, бронз; височина 50 м. 1981 – “Създателите на Българската държава”, Шумен (ръководител на колектив) ; материали – бетон, гранит, бронз; височина 50 м. – „Той (Крум Дамянов) не е търсил някаква портретност в образите на българските ханове и царе, а по-скоро алегории и жестове, които да отразят делата им. Затова изобразил Аспарух като ястреб, устремен към нови територии”. (в. „24 часа”, 11 октомври 2009) 1985 – “Асеневци”, Велико Търново (ръководител на колектив) - През 1985 година, в деня на откриването на монументалното произведение, скулпторът Крум Дамянов разкрива своята авторска гледна точка: ”Издигнат така, в съчетание с останалите фигури до себе си, мечът сe превръща в кръст.”; „Винаги съм си представял България като Богородица, като светица, даваща живот и закрила на живота. Нарича се Оранта.” (Крум Дамянов – в.”24 часа”, 11 октомври 2009); „До края изпитвах абсолютен ужас, защото знаех – при една неудача на този паметник унищожавам Търново. Това ми беше абсолютно ясно. От най-хубавата централна гледка ако се получи грозотия – край. Докато напипаме осите на хотела, на моста, на посоката на Боруна, на пътя, който отива към университета – всичко това бяха някакви случайни ъгли, в които докато намерим доминантата, която да направи всяко едно нещо да присъства, да стане център на цялата система, беше много трудно.” Монументи: 1978 – „Знаме на мира”/“Камбаните”, София (ръководител на колектив) , материали: бетон, бронз; височина 30 м.; 1985 – “Часовникова кула”/ „1000 години Хасково”, Хасково; материали – стомона и гранит; височина 24 м.; 1989 – “Софроний Врачански”, Враца; материал – гранит, бронз, мрамор; височина 5 м.; 1993 – “Разпятие”, Кюстендил; материали – гранит и мрамор; височина 6 м.; Монументални пластики: 1972 – „Икар” (мрамор), София, България (в Градската градина – СГХГ) 1973 – „Орфей” (бронз) , Кърджали (монтиран 2007) 1974 – „Баща и син” (бронз), Пловдив 1977 – „Монахът от Атон”, (камък) – Ракитово 1983 – „Баща ми” (бронз), Ракитово, Плевен 1983 – „1393” (бронз), Ракитово (изчезнала) 1986 – “Бик” (гранит) , Констанс, Германия 1988 – „Ключове” (гранит), Пловдив (частна колекция) 1992 – бюст – паметник на Елин Пелин, (бронз), Борисова градина, София 1993 – бюст – паметник на Георги Аспарухов, (гранит), София (стадион „Герена”) 1995 – „Инвалид” (керамика), частна колекция 1995 – „Орфей и Евридика” (керамика), частна колекция 1995 - „Майка с дете” (керамика), САЩ 1995 - „Майка ми” (керамика), САЩ 1995 - „Тотем І”, „Тотем ІІ” (керамика), САЩ 1996 – „Бик” (керамика и бронз), (частна колекция) 2001 - „Св. Св. Кирил и Методий” (гипс, нереализиран проект) 2001 – „Ключове” (дърво и метал), колекция “ Вутен”, Геел, Белгия 2002 – “Един тон във въздуха” (инокс), колекция “ Вутен”, Геел, Белгия 2003 – “Корида” (бронз), колекция “Вутен”, Геел, Белгия 2004 – “Сатурналии” (дърво и бронз), колекция “ Вутен”, Геел, Белгия 2004 – „Ангел” (бронз), (в района на „Камбаните”), София (фигурата е открадната и подменена от някого с непрофесианална фигура от заварени водосточни тръби) 2005 – „Оброк” (керамика), в скулптурния парк на МНвР, София, открит през 2005г. 2005 - „Бик” (бронз), София (пред Фондовата борса) 2007 - „Пасаж” (керамика), Червен бряг 2007 – „Ключове” (керамика), Червен бряг 2007 – „Блудният син” (керамика), колекция „Вутен”, Геел, Белгия 2009 – „Свети Антоний” (керамика), Червен бряг 2010 - „Пилатовци” (керамика), Брацигово 2010 – „Саломе” (керамика), Брацигово 2010 – „ген. Иван Колев” (фигура на кон – гипс, М 1:1), проект 2011 – „Аполон” (гипс), нереализиран проект 2012 – „Жертвоприношение Авраамово” (алуминий); 2012 - бюст-паметник на генерал Стилян Ковачев (бронз), Ракитово 2014 - ??? местност Плачи камък, Брацигово (какво точно се води? Може би паметен знак?) 2015 - „Орфей” (бронз), София – метростанция „Летище София” (април) Скулптурът проявява особен интерес към част от разработваните сюжети, поради което ги възпроизвежда в напълно нови композиции като творчески решения и като материал. Декоративни творби (декоративна пластика): 1966 – комплекс Слънчев бряг (декоративни решетки и пана в различни хотели) 1969 – декоративни пана (бакър) в хотел „София”, София (колектив с Валентин Старчев и Иван Нешев), унищожени при преустройството. 1975 – декоративна пластика (камък), резиденция „Бояна”, София (в колектив) Автор на проекти за медали, ордени, монети. Кавалетна скулптура: Притежание на галерии и частни колекции в: Австрия, Белгия, Германия, Норвегия, САЩ, Франция, Холандия, Южна Корея, България (НГ, СГХГ, Музея за съвременно изкуство, галериите във Варна, Бургас, Велико Търново (В. Търново – две бронзови фигури „Помпей” І и ІІ - експонирани на открито пред Художествената галерия – откраднати) и др., постоянна експозиция Брацигово, частни колекции – София, Пловдив, Созопол). Сред тези произведения са голям брой глави и портрети; еднофигурни и многофигурни композиции като „Инвалид”, ”Сузана”, „Сурикати”, „Тореадори”, „Петли”, „Пуми”, „Скорпиони”, коне и др. Изложби (преди 1994): Многобройни участия в Общи художествени изложби; участие в Младежкото биенале в Париж (1969); във Виена (изложба „Примери на европейската пластика днес” – във Wiener Secession) и в много други изложби в България и в чужбина (Москва, Варшава, Индия, Букурещ, Холандия, Германия, Будапеща). Изложби (след 1994): 1995 - София, България (галерия „Сезони” заедно със Златка Дъбова) 1996 – Пасау, Германия (живопис – самостоятелна) 1996 – Пасау, Германия, участие в международна изложба 1996 – София, България (галерия „Райко Алексиев” или „Досев” по онова време??) 1998 - София, България (галерия „Райко Алексиев”) 1998 – Париж, Франция 1999 – Маями, САЩ (съвместно със Светлин Русев) (47 работи в бронз и керамика) 2001 – София, България (галерия „Циклоп”) 2002 – Париж, Франция (Citе international des arts) 2002 – Брюксел, Белгия (в рамките на “Европалия”) 2003 – Море сюр Лоан, Франция (живопис и скулптура) 2005 – Море сюр Лоан, Франция (скулптура, съвместна с преподаватели и студенти от НХА) 2005 – Български културен институт – Париж в рамките на Седмицата на чуждестранните култури в Париж. (26 септември – 2 октомври 2005): участие в изложбата на български творби от колекцията на белгийския меценат Юго Вутен. 2007 – Велико Търново, България 2007 – Червен Бряг, България (скулптура, керамика) 2008 – София, България (Галерия за чуждестранно изкуство – съвместна с проф. Димитър Трендафилов) 2008 – Пловдив, България (в рамкита на Есенните дни на изкустово) 2009 – Брацигово, България (постоянна експозиция на открито, керамика) 2010 – Брацигово, (май) 2011 – София, (галерия „Арте”, бронз и живопис) 2012 – Париж, Франция (Български културен институт) – скулптурни композиции от алуминий 2014 – София, галиря „Нюанс”, (декември) изложба скулптура и живопис 2015 - участие в изложба „33 автопортрета на съвременни български художници”, Български културен институт, Париж (април 2015) и в галерия „Финес”, София (юни 2015) 2015 - изложба скулптура в галерия „Арте”-„Монументалисти в кавалетни форми”, съвместна с други скулптори, София (май 2015); 2015 - участие в изложба в галерия „Средец”, София (декември 2015) 2016 - участие в изложби в Български културен институт - Берлин и Български културен институт – Виена (март – април 2016 г.); 2017 – участие в рамките на Фестивал на съвременната керамика, 1 – 27 септември 2017 г., галерия "Райко Алексиев", София – Крум Дамянов е почетен участник във фестивала по повод неговата 80-годишнина; 2017 – 6-27 октомври, галерия „Райко Алексиев”, София – юбилейна изложба (цветен алуминий) Участия в различни тематични и колективни изложби. Скулптурни симпозиуми: 1968 – Линдабрун, Австрия (композиция от камък) 1969 – Санкт Маргаретен, Австрия (композиция от камък) 1970 – Хайнувка, Полша (композиция в дърво) 1971 – Линдабрун, Австрия (композиция от камък) 1988 – Линдабрун, Австрия (композиция от камък) 1996 – Пасау, Германия (живопис) 1987 – Олимпиада на изкуствата, Сеул, Южна Корея (композиция в гранит, 12 м.) Носител на най-високи съюзни и държавни отличия, сред които: наградата "Иван Лазаров" за Монументална скулптура (1978 и 1982); награда за цялостно творчество „Принос в българското изкуство” на СБХ (1999); „Златно перо” (2004); награда на Министерството на културата „Златен век” (2006); почетен знак на президента на Р България (2007); награда за изобразително изкуство (2008); орден „Св. Св. Кирил и Методий” първа степен (2008); държавна награда „Паисий Хилендарски” (2009); орден „Стара планина” първа степен (2016); „Златен век” – отърлие (6 октомври 2017) Удостояван е с Димитровска награда (1978), „Червено знаме на труда“ за цялостна творческа дейност, със званието „Заслужил художник“ (1981), три пъти е носител на наградата на СБХ за скулптура на името на акад. Иван Лазаров (1977, 1981 и 1986)?.