"Лице в лице" - изложба на Джени Иванова

Джени Иванова “Лице в лице” живопис 24 октомври - 12 ноември 2023 г. <iframe src="https://www.nuancegallery.bg/v-tour-26/index.html" width="100%" height="600" allowfullscreen="allowfullscreen"><span data-mce-type="bookmark" style="display: inline-block; width: 0px; overflow: hidden; line-height: 0;" class="mce_SELRES_start"></span></iframe> Галерия Нюанс има удоволствието да Ви срещне за първи път “Лице в лице” с творчеството на младата художничка Джени Иванова от 24 октомври до 12 ноември. Това е едва третата ѝ самостоятелна изложба и е своеобразно продължение на предишния неин проект “Персона”. Неслучайно изложбата е озаглавена “Лице в лице”. Тук изследването на образа се задълбочава и оставя у зрителя усещане за интимност и уединение с лицето от картината. Препратките към любимия период на художничката - ар деко, присъстват във всяка картина и неусетно пренасят публиката по улиците и джаз клубовете на Париж век по-рано. Иконописта, част от гимназиалното обучение на Джени, оказва своето влияние в изразително изписаните лица на персоните в изложбата. По картините в експозицията Велина Дерилова е написала разказ, представящ кратък отрязък от една нощ в парижките клубове от преди век. Него ще може да прочетете на място в галерията, както и на нашия сайт. А в следващите редове Джени Иванова представя идеята зад изложбата си. &nbsp; [foogallery id="28640"] &nbsp; “Портретът винаги е бил стълб на историята на изкуството, приемайки различни форми през цялото си развитие: от египетските статуи на фараони до елинските бюстове на гръцките богове, от ренесансовите фрески, чак до ситопечатите на Уорхол. Разсъждавайки върху това, каква е ролята на портрета в 21 век, реших да създам „Лице в Лице”. Стремейки се да разширя неговите граници и своите, както и да установя истинска връзка със зрителя. Това са персони, освободени от всякакво външно влияние, които могат напълно да изследват собствената си идентичност. Идеализираният свят, който ги заобикаля, протича като на театрална сцена. Почти воайорска гледна точка към мечта или перфектен момент, в който най-важен си ти.” Биографията на Джени Иванова може да прочетете <a href="/?p=28637">тук</a>. Разказ по картините на Велина Дерилова Есента крие отговорите на всички мистични въпроси, мислеше си Антоан, докато вървеше по обсипаната с листа улица Дону́ на път към бар „Харис“. След разточителството на летните вечери той копнееше за меланхолия. Само в нея, поетът със смугло лице и котешки очи вярваше, се ражда висшето изкуство. Безкрайните партита му бяха интересни само дотолкова, доколкото на тях присъстваше Елизабет Пе́ри. Актрисата, чиято длан противно на етикета винаги обвиваше гърлото на чашата с шампанско. Наследницата от Атланта знаеше, че не е елегантно и Антоан беше открил в това протест срещу порядките за женственост на отиващото си време. Не липса на финес, а социална позиция. Като всяка муза Бети беше съвършена. В бар „Харис“, препълнен за вторник вечер, звучеше гърмежният тромпет на Армстронг. Тълпата обичайно би подразнила Антоан, но днес сърцето му имаше нужда от шум и врява, за да извърши своя подвиг. Очите му веднага я намериха. Бети държеше питието си сякаш от това зависи дали ще я вземат насериозно. С лява ръка плътно под гърдите и дясна, пречупена с лакът на 45 градуса. Отиваха ѝ, по дяволите. Копринените ръкавици, които често изпъваше, за да подчертае призрачно красивите си дълги пръсти. И без да спазва етикета, Париж беше в краката ѝ. Антоан остана за миг на входа. Искаше да се наслади на великолепния гол гръб; на лебедовата шия, движеща се в синхрон с дрезгавия смях. Когато приближи, той видя, че Бети разговаря с непознат в скъп костюм. — Честит рожден ден, чудно дете на юга. Тя се обърна и любопитните ѝ, бездънни зеници пръснаха искрите си. Смарагдови обици се полюшваха изпод тъмнорусата къса коса. — Поете, все пак успя! Знам, че намираш празненствата с тривиални поводи за плебейски. — Няма нищо плебейско там, където сервират абсент. Целуна я по бузата и хиляди игли се забиха във върховете на пръстите му. Срещна погледа на мъжа, с когото Бети разговаряше, и му подаде ръка. — Антоан, представям ти Ф. Скот Фицджералд. Користен творец, но очарователен пияница. Фицджералд се усмихна с тънките си полуженски устни. Ситни капки ревност избиха по челото на Антоан. Двамата се здрависаха. — Нима Сан Рафаел Ви дотегна? И лазурът на Ривиерата сигурно става прозаичен за космополитния ум. — Съвсем не, но глътка декадентско вдъхновение ще се отрази отлично на новия ми роман. Не глътка вдъхновение, помисли си Антоан, а глътка въздух. Беше чул за аферата на Зелда с морския офицер. За хапчетата. — Момичета! — изпищя Бети и се втурна към вратата, откъдето се появиха бледите, изискано облечени сестри Льопен. Докато тя се отдалечаваше, Фицджералд направи крачка напред. Лицето му стана сериозно. — Влюбен сте. Очевидно е, надявам се знаете. — Говорите глупости. — Недейте, няма смисъл. Вие сте проницателен поет, заради което ще си позволя да Ви бъда приятел тази вечер. Ако наистина искате да сте с нея, запомнете следното… — Не търся покровител. — Запомнете следното — продължи Фицджералд сякаш не го чу, — сърцето Ви ще бъде на парчета поне веднъж месечно. И ще бъде разбивано от различна персона всеки път. Защото у Бети живеят безброй такива. „Дали противореча на себе си самия? Обширен съм, съдържам множествата.“ Уитман е знаел какво говори. Ако смятате, че ще пренесете немирния дух на една неуловима жена в изкуството си без да платите за това, лъжете се. Цената е висока. — И какво ще пожертвам? — Себе си. Тя ще започва там, където свършвате Вие. Любовта е доброволна загуба на Аз-а. Отново и отново. Един ден ще се събудите и ще разберете, че няма Вас без нея. Опияняващо е и няма нищо по-страшно. Бети! Тъкмо казвах на Антоан, че си най-пленителната Дездемона отсам Сена.