Речта на проф. Памукчиев от откриването на изложбата на Калина Мавродиева

Рисунките на Калина ме срещнаха с нейната съблечена доброта. Когато ни запознаха, усещането от рисунките се разля от нея със смеха и...Рядко покритие и емоционално сходство между нарисувано и автор.

Калина рисува себе си. Това е акт на личностно сближаване и разтваряне в пространството на листа. Преди да знае, че прави изкуство, преди професионалния ангажимент и артистична претенция, тя го прави като естествена потребност да отвори в себе си, да гребне и даде. Тази душевна щедрост се материализира в стотици малки, светли, прозрачни рисунки. Те обгръщат в сини, златисти и розови сияния преживяното, обичаното. Те ни отвеждат между фикцията и реалността, някъде между спомена, мечтаното и сънуваното. Отвеждат ни на друго, тихо място, в което времето е спряло, събитието се е оттеглило, останала е топлината на емоционално присъствие.

Тихи и отдалечени, рисунките ни убеждават, че съществените неща стоят някъде зад привидната видимост на реалността. Калина ни разказва, на пръв поглед незначителни истории - далечен спомен за неща и случки, случили се, по-скоро в нейното съзнание и останали в нейната емоционална памет. Разказва ни малки истории, които се превръщат в емоционални събития, като при срещата с новороденото и прохождащо конче или играта на котките. Малкият свят на Калина застава срещу парада на големия свят. Нейното естетическо откровение застава срещу доминиращия неоконцептуален маниеризъм, залял всички биеналета и световни форуми. И точно със своя отказ от конюнктурност, това изкуство е живо, защото е непринуден отговор на тоталния дефицит на откровение и спонтанност.

Рисунките на Калина са обезкуражаващо крехки, нежни и някак опрощаващи, превърнали в своя естетическа мярка и творческа свобода, преодоляването и съпротивата срещу културни предразсъдъци и интелектуално насилие. Силата на изкуството на Калина е в защитата на откровението за живота, в съгласие с неговата ежедневна малка истина. В своята доброта и тишина, рисунките на Калина, доказват естетическата мярка като етична норма.

За всичко това е трудно и сигурно ненужно да се говори, който има душа, ще види и познае. Истински завиждам на тези, които могат да видят повече, от това, което аз виждам.

В една приказка за възрастни се казва: „ най-хубавото се вижда само със сърцето“. С тази изложба Калина ни дарява с щедростта на своята душевна природа. Дарени са само готовите за това.

проф. Памукчиев