Речта на Десислава Минчева от откриването на изложбата на Долерес Дилова - "Моето място"

Скъпи приятели, колеги, гости!

И друг път съм писала за Долорес, но ще се опитам да не припомням думите си. Всяка изложба заслужава да бъде изказана (ако това изобщо е възможно) по различен начин, защото Е различна.

Мястото, което Доли рисува се превърна в нейна лична, емблематична територия. То се простира на не повече от 20 км, но сюжетите й са от определени точки по това кратко, тъй красиво трасе, така че тя успя да сътвори от реално няколко десетки квадратни метра цял един необятен свят, а това е забележително!

Тъй като пътуваме заедно с нея от години по тези места, аз взех да усещам, че гледам на природата сякаш през нейните очи. Все си казвам - това е плажът на Доли, това са нейните къщи и чадъри, това са нейните облаци и залези...

Следя дали телефончетата по оградите в Българево са разтворени или не, защото винаги (понякога два пъти на ден) чувам въздишките и възклицанията й, минавайки край тях. Ако, не дай Боже изчезнат, то ще бъде нещо като космическа катастрофа.

Знам, че е недостатъчно, ако само веднъж минем през полето до един каменен плаж, който мен никак не ме вдъхновява, но пък за нея е най-прекрасният на света и би било добре нито един друг човек, освен нас, да не нарушава гледката към сиво-сините локви (добре, Доли, не са локви, а приказни, малки, кралско сини заливчета пред морето!)...

Знам също, че Болата, онова магично място зад Калиакра, с ненормално червени скали, трябва да се види още първия ден след пристигането ни и че винаги ще споменем онази нощ с пълнолуние, когато отидохме там и пейзажът изглеждаше страховито примамлив, като в картина на Каспар Давид Фридрих.

Знам, че тя (а вече и аз) ще следим силуета на всяка скала, който се променя с времето, ще страдаме заедно заради безмислостния ход на годините, който периодично ни отнема по нещо, което помним и обичаме. Изпитваме споделен ужас, че следващият път нещата няма да са същите (което и става, разбира се) и ... може би именно затова, за да съхрани спомена и усещанията, Доли рисува, и пак рисува това място, ден след ден и платно след платно...

Каварна и околностите за Долорес са нещо като Живерни за Клод Моне. Има нещо много силно и много трогателно в тази нейна обсебеност. Аз поне не познавам друг художник, който да е направил толкова вариации на едно и също място.

Веднъж казах и ми се иска само това да повторя ‒ Долорес е безспорно най-чувственият художник днес. Нейната екзалтираност прозира навсякъде, смесена с надреалното, с мистиката и с онази болезнена сладост на много горчивия шоколад. Магичен виолетов воал обвива всеки сантиметър от картините й, тюркоазът отстъпва пред плътни и страстни тъмно червени тонове, които предизвикват красива тревожност, сини телефончета и звезди се оплитат в абсурден танц, малки ярки облаци оставят следи в небето, сякаш са неидентифицирани обекти, разпукани, греховни смокини се появяват на неочаквани места...

Наистина всичко е една емоция ‒ чиста, силна и въздействаща, една сплав от плътско и духовно, от тревога и наслада... като самият живот.

Преди месец седяхме на пристанището и гледахме почти безмълвно червения залез, спускането на слънцето все по-ниско и нахлуването на виолетови и кадифено кафяви  в небето. Водата ставаше като златно огледало, все по-светла и нереална и така ‒ до момента на угасването си. Всичко това, заедно с черните силуети на чадъри, столове и кораби правеше гледката като екран, като спектакъл, който хем не искаш да свършва, хем се променя всяка минута и те държи в щастливо напрежение. Доли ще почне, ако не утре, то вдругиден, да рисува това, просто така, просто защото не може да не го направи...

Тя наистина намери своето място, но не като географско понятие, а като напълно личен свят ‒ духовен и пластически. Една особена смесица между конкретното и интуицията на художник, който режисира природата според собствените си емоционални закони.

Обектите в картините на Доли са излезли от най-дълбоките гнезда на осъзнати и неосъзнати желания и обгръщат света с тайнственост и красота.

Няма как да се обясни сложната, чувствителна вселена на един художник, още повече, когато става дума за творчеството на една жена, обърнала се навътре към себе си, но изразяваща без никакви задръжки ‒ силно, цветно и вълнуващо и сънищата, и живота си.

Очаквам следващото ни пътуване към твоето място и бъдещите ти картини, Доли!

На добър час!

Десислава Минчева

Октомври 2017